Заучена безпомощност
Ако нищо, което правиш, никога не променя нещо, накрая спираш да правиш каквото и да било. Това не е апатия — това е обучение.
Заучената безпомощност е наблюдавана за пръв път в психологически експерименти, при които участници, преживели многократно неизбежни негативни последици, в крайна сметка спират да се опитват да избягат — дори когато бягството вече е възможно. Урокът се пренася директно в политическия живот. Когато хората гласуват и нищо не се променя, протестират и нищо не се променя, вдигнат глас и бъдат игнорирани — те научават, че ангажираността е безсмислена. И се оттеглят.
Отвън това оттегляне прилича на мързел или безразличие, но всъщност е рационален отговор на система, която е научила хората, че мнението им няма значение. Ниската избирателна активност, цинизмът към политиката, свиването на рамене с "всички са еднакви" — това не са дефекти на характера. Това са симптоми на система, която — съзнателно или по инерция — е обучила гражданите си да се откажат.
Полезният въпрос е дали тази безпомощност е случайна или функционална. Незаинтересовано население е по-лесно за управление. Хора, които вярват, че не могат да променят нищо, не се организират, не се съпротивляват, не поставят изисквания. Шелдън Уолин нарече това "обърнат тоталитаризъм" — контрол, постигнат не чрез сила, а чрез управляван упадък на участието. Не е нужно да забраняваш несъгласието, ако хората вече са решили, че несъгласието не работи.
Първата стъпка навън от заучената безпомощност е да забележиш, че са те научили на нея.
Препратки
- Sheldon Wolin — Democracy Incorporated (2008)
- Chris Hedges — Death of the Liberal Class (2010)