Опровержимост

Ако нищо не може да докаже, че нещо е грешно, то не е знание — а вяра.

Опровержимостта е прост тест: за да бъде едно твърдение смислено, трябва да съществува някакво наблюдение или доказателство, което по принцип би могло да покаже, че е невярно. „Икономиката ще се подобри или няма" е неопровержимо — покрива всеки възможен изход и следователно не казва нищо. „Тази политика ще намали безработицата с 3% в рамките на две години" е опровержимо — можеш да провериш. Именно това го прави истинско твърдение, а не декорация.

Този принцип е разработен за науката, но се прилага далеч отвъд лабораториите. Политически обещания, които не могат да бъдат измерени, са проектирани да бъдат неопровержими. Идеологии, които обясняват всеки изход — победата доказва, че сме прави, поражението доказва, че врагът е бил по-силен — са затворени системи, които не могат да учат от реалността. Конспиративни теории, които третират опровергаващите доказателства като допълнително потвърждение на конспирацията, са изоставили опровержимостта изцяло. Приличат на знание, но функционират като религия.

Това не означава, че неопровержимите идеи са безполезни. Ценностите, смисълът и целта често устояват на измерване и това е нормално. Проблемът започва, когато неопровержими твърдения се маскират като фактически — когато някой представя убеждение като заключение, докато внимава никакво доказателство да не може да го оспори. Да разпознаваш тази разлика е един от най-практичните инструменти, които можеш да носиш със себе си във всеки разговор за това какво е истина.

---

Препратки

• Karl Popper — The Logic of Scientific Discovery (1934)
• Carl Sagan — The Demon-Haunted World (1995)
• Thomas Kuhn — The Structure of Scientific Revolutions (1962)