Авторитет без въпроси
Най-сигурният начин да защитиш една идея е да превърнеш поставянето й под въпрос в грях.
Всяка система на контрол рано или късно се сблъсква с един и същ проблем: хората започват да питат „защо?". Елегантното решение е самият въпрос да бъде преопределен като проблем. В религията това се нарича ерес или липса на вяра. В политиката — нелоялност или непатриотичност. В някои научни среди — „отрицателство". Етикетът се сменя. Функцията е идентична — да спре търсенето, преди да стигне до основите.
Тук не става дума дали авторитетът е прав или грешен. Понякога е прав. Проблемът е в механизма. Когато задаването на въпроси стане престъпление, от теб вече не се иска да се съгласиш — от теб се иска да се подчиниш. А между човек, който вярва, защото е проверил, и човек, който вярва, защото са му казали, че проверяването е забранено, има огромна разлика.
Този модел можеш да го забележиш навсякъде, където се концентрира власт. Следи момента, в който на разумен въпрос отговарят не с аргумент, а с обвинение срещу характера ти. „Как смееш да питаш" никога не е отговор, който идва от увереност. Идва от позиция, която не може да оцелее при проверка — и го знае.
Препратки
- Karen Armstrong — A History of God (1993)
- Chris Hedges — American Fascists (2007)