Позоваване на авторитет
Нобелов лауреат може да греши. Човек без диплома може да е прав. Титлите казват кой говори, а не дали казва истината.
Позоваването на авторитет е подмяната на доказателства със статус. „Д-р Иванов казва, че е безопасно" не е аргумент — това е препращане. Въпросът остава: какви са доказателствата и издържат ли проверка? Експертността на един учен прави твърденията му достойни за изследване, не за приемане на вяра. В мига, в който спреш да питаш „откъде знаеш?" и започнеш да питаш „кой си ти?" — напускаш науката и влизаш в подчинение.
Това се експлоатира непрекъснато. Компаниите слагат лекари в рекламите. Правителствата парадират с дипломирани експерти, за да подкрепят политики. Медиите цитират „изследване от Харвард", сякаш името на институцията заменя нуждата от оценка на самото проучване. Титлите се превръщат в пряк път, който заобикаля преценката ти — и точно това е целта.
Историята е пълна с експертен консенсус, който се оказал грешен. Лекари рекламирали цигари. Диетолози демонизирали мазнините на базата на погрешни изследвания. Икономисти уверявали всички, че пазарът на имоти е стабилен. Във всеки случай авторитетите били искрени, дипломирани и сбъркали. Хората, които ги оспорвали, били отхвърляни именно защото нямали същия статус.
Експертността има значение. Но тя е причина да слушаш внимателно, не причина да спреш да мислиш. Доказателствата или стоят сами, или не стоят. Никоя титла не променя това.
Препратки
- Thomas Kuhn — The Structure of Scientific Revolutions (1962)
- Paul Feyerabend — Against Method (1975)
- Ben Goldacre — Bad Science (2008)