Научен метод
„Учен го каза" не е научен аргумент. Методът е.
Науката не е колекция от факти, предавани от експерти. Тя е процес — и то безмилостен. Започваш с въпрос, формулираш хипотеза, проектираш тест, който може да те опровергае, провеждаш го и гледаш какво се случва. После някой друг се опитва да повтори резултата ти. Ако не успее — находката ти е под съмнение. Ако в принцип никой никога не може да я опровергае — това не е наука, а вяра, облечена в бяла престилка.
Точно това прави науката мощна: тя е създадена да лови собствените си грешки. Фалсифицируемостта е гръбнакът. Една теория печели доверие не когато бъде доказана, а когато оцелее при сериозни опити да бъде разрушена. В мига, в който твърдение бъде предпазено от критика — чрез статус, консенсус или институционален натиск — то престава да бъде наука и се превръща в догма.
Повечето хора никога не научават тази разлика. Учат ги, че наука означава „онова, по което учените са съгласни", а не „метод за стриктно разпитване на всичко, включително на онова, по което учените са съгласни". Тази бъркотия се експлоатира непрекъснато — от индустрии, правителства и всеки, който иска да заеме авторитета на науката, без да се подчини на нейната дисциплина.
На метода не му пука кой си. Пука му дали доказателствата ти издържат.
Препратки
- Thomas Kuhn — The Structure of Scientific Revolutions (1962)
- Karl Popper — The Logic of Scientific Discovery (1934)
- Paul Feyerabend — Against Method (1975)