Преместване на линията на разлома
Истинският трик не е да разделиш хората. А да избереш къде да ги разделиш.
По повечето въпроси, които наистина имат значение — корпоративна отговорност, справедливи заплати, чиста вода, да не тровим децата — общественото мнение стои някъде около 90/10 или дори 99/1. Почти всички са съгласни. А това е проблем за хората, които печелят от другата страна на този консенсус. Не можеш да спечелиш битка при 99/1. Затова не я водиш. Местиш битката другаде.
Механизмът е прост: вземаш въпрос, по който единството би било опасно за властта, и го заменяш с такъв, по който населението се разцепва приблизително 50/50. Вместо „трябва ли корпорациите да носят отговорност за вредите си?" (99/1), получаваш „леви срещу десни по въпроса за регулациите" (50/50). Вместо „трябва ли правителствата да служат на гражданите?" (99/1), получаваш „към кое културно племе принадлежиш?" (50/50). Същността изчезва. Жегата остава.
Точно това прави клиновите въпроси толкова ефективни — те не се избират заради важността си, а заради способността си да разцепват. И точно затова културните войни се усещат толкова яростни. Емоционалната енергия, която би трябвало да е насочена към консенсус от 99/1, бива пренасочена в окопна война 50/50, в която нито една страна не може да победи, нито една не може да спре да се бие, а хората, които печелят от задънената улица, никога не трябва да отговарят за нищо.
Как да го разпознаеш: ако един дебат бушува от десетилетия без решение и хората на власт изглеждат напълно спокойни с това — линията на разлома вероятно е била преместена нарочно.
References
- Thomas Frank — What's the Matter with Kansas? (2004)
- Noam Chomsky — Manufacturing Consent (1988)
- Finkel et al. — Political Sectarianism in America (2020)