EN BG

Дедукция и индукция

Едното ти дава сигурност. Другото ти дава нещо по-полезно — способността да учиш от света.

Дедуктивното разсъждение тръгва от общо правило към конкретен случай. Всички бозайници дишат въздух. Китът е бозайник. Следователно китът диша въздух. Ако предпоставките са верни, заключението задължително е вярно. Безупречно е, логично е и — ето уловката — само толкова добро, колкото е правилото, от което си тръгнал. Ако общото правило е грешно, дедукцията е безукорна, но безполезна.

Индуктивното разсъждение работи в обратната посока. Наблюдаваш конкретни случаи и изграждаш общо правило от тях. Всеки лебед, който си виждал, е бил бял, значи заключаваш, че всички лебеди са бели. Така работят науката, медицината и всекидневното учене. Но индукцията винаги е условна. Достатъчен е един черен лебед, за да разруши наблюденията на цял живот. "Всички изследвания досега показват Х" е силно доказателство, но не е доказателство в абсолютен смисъл. Следващото изследване може да покаже нещо различно. Това не е слабост — това е честното състояние на познание, изградено от опит, а не от аксиоми.

Проблемите започват, когато хората бъркат двете. Третират индуктивни заключения — закономерности, тенденции, вероятности — сякаш носят дедуктивна сигурност. "Изследвания показват" се превръща в "науката е доказала", и изведнъж предварително заключение се третира като неоспорим факт. Да знаеш кой вид разсъждение използваш и какво може и какво не може да гарантира е един от най-простите начини да мислиш по-ясно за каквото и да било.

Препратки